След Втората световна война България попада в зоната на губещите. Годината 1944 е началото на един от най-противоречивите периоди в българската история, който до днес събужда разнопосочни мнения сред обществото. За някои е травма, за други носталгия, но е сигурно, че тази страница от историята все още предизвиква обществените мнения.
Поне един от нас е чувал коментари от типа – „Едно време не беше така“, „Животът беше по-спокоен“, „Имаше безплатно здравеопазване и образование“.
Дори след официалното падане на режима през 1989 г. , в българската политика управляваха партии със социалистически профил и идеи. Техните програми включваха най-вече социални програми за нуждаещите се и рядко засягаха теми от режима. Докато преди 2 години не се беше разразил граждански спор за демонтажа на паметника на съветската армия.
Спомените за „колко добре е било преди“ се сблъскват всекидневно с демокрацията, но за да бъдем коректни, ще разгледаме няколко мита, към които ще подкрепим необходимите факти.
Митовете за комунизма, които ехтят и до днес
1.“Нямаше безработица, следователно икономиката беше по-силна“
Един от най-добрите икономисти – Корани е работил по тази тема с години. Той обяснява, че социалистическите икономики задържат повече работници, отколкото реално са необходими, което създава „свръхзаетост“. Икономиката е затворена, няма обмен на стоки, а капсулованата производителност води до хроничен недостиг на артикули. В анализа си авторът пише, че се получава ефектът на „скритата безработица“, която е отрицателен фактор за икономическата ефективност.
2. „Можеше да се пътува свободно“
Държавна агенция „Архиви“ съхранява документи на Политбюро, Министерски съвет и други институции, които демострират начина, чрез който властта е регулирала разговорите и пътуването. Обикновеният гражданин е трябвало да се сдобие с разрешителен пропуск. Пътуванията до западни държави са се следели с административен контрол, а историците разглеждат забраните и следенето, като характеристика на режима.
3. „Животът беше по-евтин“
Бананите се превърнаха в нарицателно за демокрация, но дали без тях е било по-добре? В годините на социализма ценообразуването на продуктите по магазините се е субсидирало от държавата. За автомобил, жилище или телевизор се чакало с години. И противно на „сега има какво да си купиш, но нямаш пари“, се оказва, че нито артикулите, нито средствата по онова време са били достатъчни. Икономистът Корани описва явлението като – икономика на недостига.
4. „Всички живеехме еднакво“
Доходите в страната почти не са се различавали, но злоупотребата с власт към отричащите режима е била в огромни мащаби. Цензура, политически арести, лагери и убийства – инструментите за разчистване на неудобните. Архивите на Държавна сигурност показват отделните управления за интелигенцията, религиозните общности, както и на политическите опоненти. В „Белене“ са изпращани десетки хиляди, а разстрели за опазването на доброто име на партията, са били всекидневие.
5. „Образованието беше на високо ниво“
Преди няколко години в статия на Университет Кеймбридж се направи анализ на образованието в България по време на комунизма. В написано се отчита, че тогавашната образователна система не е произвеждала мислещи хора, а социално удобни.
Училищата са обхващали учениците и образованието е било достъпно и безплатно, но силно идеологическо. Системата не развива критическо мнение, а наизустяване на съдържание. Произведенията, които са се изучавали е трябвало да отговарят на идеологическата рамка за позитивен герой и „нов човек“. Руските автори Максим Горки и Михаил Шолохов са били задължителни в учебните програми, а от българските, в учебника, са влизали тези, които отговарят на рамката. Пример за такива писатели са Георги Караславов, Павел Вежинов, Любомир Левчев и др.
